Преди около година, някъде в собствеността на Даниел.

-Остави ме!- разпищя се Зоя.
Белите й дробове вече изнемогваха да си поемат достатъчно въздух, за да може тя да крещи с цяло гърло. А и самото й гърло бе пресъхнало и гласът й бе пресипнал. Не звучеше по най- приятния начин, но достатъчно дразнещ, че да накара големите горили, които я придържаха от двете страни, да отпуснат тялото й на земята. Или пък може би просто бяха достигнали своята крайна цел. Стисна зъби, когато коленете й опряха болезнено в, иначе мекия, килим. усещаше как полепналите по кожата й камъчета се забиваха все по- навътре в плътта, когато цялата тежест на тялото й, падна върху краката. Косата й, паднала от стегнатата конска опашка, бе разрошена, стърчаща във всевъзможни, произволни страни и подсказваща големия бунт, който бе спретнала прекрасната им собственичка. Очите й изглеждаха красиви, но освирепели, готови да убият всеки, изпречил се на пътя им. Погледа й се беше забил за мъничко в разранените и посинени ръце.
В следващия миг вече се обръщаше, изплюваща се на обувката на един от похитителите й. Липса на възпитание, би заключил някой страничен наблюдател, но пък, Зоя не криеше, че не е никак изтънчена дама. Изруга на някакъв славянски език, който си оставаше неразбираем за огромните мъже и се отдръпна отбранително назад, когато този с наплютата обувка се опита да й посегне.
-САМО ДА НЕ МЕ ПИПАШ! Ще ти счупя проклетите пръсчета!

Недоволния, подигравателен направо, поглед се впери в неговия. Ама той съвсем сериозно ли смяташе да я пита такива неща? Това си беше съвсем отключващо всяка иронична частица от тялото й, всяка фибра, която искаше да му забие едно круше и да му отнесе всичките пломби в устата, а ако нямаше такива, но със сигурност щеше да се погрижи да започне да се нуждае от изкуствени зъби. Така я дразнеше гадното му отношение. Оценяваше я сякаш беше стока, а не човешко същество. Но, разбира се, това правеха всички тук нали... света им беше толкова греховен и мръсен, че не можеха да се отърват дори от тези си погледи, които разпръскваха такова богато самодоволство... точно като за едно от дясно, последвано от ритник в слабините.
Изправи се на колене, изравнявайки лицето си с неговото, но го отдръпна от голямата му лапа. Не пропусна да изрази недоволството си от оценяващото му действие. Как не го беше срам? Поне за нея нямаше абсолютно нищо прилично в това, което Даниел направи с нея.
-Името ми е Венец и работя за Феята на зъбките.- заяде се съвсем открито Зоя.- Май някой не е ходил скоро на профилактичния си преглед при зъболекар щом му пращат убийци.
Нито потвърждаваше, че е смятала да го убива, нито отричаше. Не беше убийца, нито наемница. Нито пък някога беше смятала да го убива, но да го изнудва... богове, от това се изкарваха много добри пари и не й се искаше да изпуска шанса, но уви... онези големи горили, които сигурно си и бяха с космати ръчички като на примати, прекъснаха прекрасния й план.

-Ядосвам ли те?- попита тя повече от усмихната, докато потъркваше скалпа си, които определено болеше от непристойно грубите му действия, с които посрещна заядката й.
В крайна сметка... сама си беше виновна, но Даниел Моро беше още по- виновен, че тя е тук. Да не й е давал повод да търси своята прехрана в разплатата с неговите тайни. Но това нямаше намерение да му го казва, макар подсъзнателно направо да изгаряше от желание да му натрие носа и да го накара да замълчи. Не го мразеше, просто не го обичаше и не подкрепяше действията му. Ала... какво може да се очаква от дива и не особено възпитана "дама" като нея. Не можеше да понесе, че някой се опитваше да доминира върху свободолюбивия й дух, както се беше случвало в клетото й, гадничко минало, което почти не си спомняше, ала подсъзнателно все още я тормозеше. Често сънуваше кошмари или не спеше и въпреки това... не обръщаше внимание.
Безразсъдно смело, Зоя се изправи от мястото си с особения финес на създание, което може би никога не беше стъпвало в цивилизация и изглеждаше толкова диво и в същото време недокоснато. Сякаш девствено. А може би тя наистина беше недокосната. Но това си оставаше нейната тайна... предполагам. Само няколко нейни крачки скъсиха разстоянието между тях, а миг по- късно тя намести крачето си между облегалката и неговия крак и преметна другия от другата страна. Слабините й се притиснаха в неговите, а ръцете се обвиха около врата му и го придърпаха към нея. Издиша горещия си дъх срещу устните му... толкова парещ.
-Ако ми посегнеш отново... ще изкарам всичките ти кирливи ризи навън.

Сърцето й заби толкова бързо и уплашено за момент, а сините й, дълбоки очи, изразяващи страха и изненадата от преобръщането, се изместиха надолу, попадайки на врата му. Защо се страхуваше от тази близост? Може би, защото ограничаваше действията й. Струваше й се толкова тиранично и в същото време беше по- скоро притискане, пропито със страст. Ноктите й се забиха в раменете му, а Зоя се задърпа неистово в опита си да се измъкне, но той стихна почти веднага. Този мъж... дори представа нямаше какво знаеше. А желанието на Зи да го докаже беше повече от голямо. Да го хване в малката си мрежа.
Изведнъж осъзна, че беше по- уплашена от тръпнещото си тяло под неговото. От факта, че бе накарал бедрата й да загорят... не се беше чувствала по- грешна никога през живота си. Стисна очи, за да си поеме дъх, а това накара гърдите й да се опрат в неговите и да се притиснат някак настойчиво. Пръстите й, стискащи раменете му, се придвижиха до яката на ризата му. Пъхнаха се под нея и измъкнаха отвътре верижката, за която само можеше да предполага, но... нищо не й костваше да си пробва късмета. Извади я изцяло от ризата му. Изглеждаше груба... мъжка. Издигна я пред погледа му.
-Това... на Рикардо ли е?- изпъшка Зоя, неспособна да си поеме достатъчно въздух.- Аз... знам... Майкъл.

Тя изстена жално. Не искаше това. Не искаше целувките му. О, кого залъгваше? Беше си пожелала да има ласките на този мъж още преди години, когато неин собственик беше онзи тиран Бенджамин. Но... защо я лъжеше? Нямаше да му позволи да продължи да го прави. Задъха се в опитите си да отдръпне устни от неговите. Да се почувства поне малко свободна, да си поеме дъх. Може би в очите й щяха да започнат да напират сълзи, но Зоя беше прекалено непреклонна, за да се откаже толкова бързо. Ръцете й уловиха лицето му и го накараха да се отдръпне поне на няколко сантиметра и да я остави с малкото свобода, която бе успяла да придобие.
-Лъжеш ме.- изсъска срещу устните му Зойка и се загледа в тях.
Желанието й да ги поеме отново, но под своя инициатива, така както тя искаше, а не както той й налиташе. Искаше тя да го прави. Майкъл... изпитваше страх от него. Колкото и странно да ви звучи. Таеше тайна уплаха към него.
-Ако не ме лъжеше... пулса ти нямаше да се забърза толкова... а и помня аромата ти. Онзи ден при Бенджамин... преди... няколко години. Помня и очите ти. Може да имаш брат близнак, Майкъл, НО ТИ НЕ СИ НЕГО, лъжец гаден.- развика му се и отново се опита доста неубедително да го избута, а силно й се искаше да не отдръпва топлината на тялото си от нейното... може би подсказката за това бе, че крака й не пускаше кръста му.

Дъхът й се накъсваше все повече с всяко негово движение. Богове, защо... защо изпитваше това точно сега и пропукваше собствената си решителност? Трябваше ли да бъде с Майкъл? Нямаше ли и той да я удари, както правеше Бенджамин, но всъщност... Майкъл... тоест Даниел не бе показал такава грубост. Е, хвана я веднъж- дваж за вратлето и косицата, но Зоя си го изпроси съвсем реално погледнато. Дани знаеше нейното име. Познаваше я. Спомняше си я, а това караше сърцето й да забърза ритъма си точно, както неговото. Но не от страх, нито от притеснение. Дори сама не знаеше защо се вълнува от този факт.
Зърната й бяха настръхнали и сякаш прозираха през плата на бялата, вече изцапана тениска. Тялото й тръпнеше от възбуда. Причиняваше й го, така, както не й го бе причинявал друг мъж.... защото... защото Зоя не бе изпитвала удоволствие до сега. Пък и бе имала само един партньор и това беше Бенджи. След стреса, който изживяваше тялото й всеки път, Зоя сякаш се бе отказала от тези плътски прояви за удоволствие на някой друг, но сега... нещо я караше да се чувства различно. Наистина възбудена и желаеща. Притисна петичка в дупето му и го накара да притисне слабини в нейните. Стисна очи силно, но после ги отвори, за да проследи реакциите му. Дали изпитваше същото?
-Аз... избягах от Бенджамин. -призна си Зоя. Улови ръката му, която продължаваше да държи нежната й шия, по която си личаха няколко последни синини. Накара го да я докосне. Да разходи пръстите си по цялата дължина на тялото й, за да стигне до нежното място между бедрата й. Дънките й бяха прекалено широка и имаше място за още една Зоя вътре, затова не представляваха трудност за промъкващите им се ръце. Тя се изчерви, когато притисна пръстите му към възбудения си клитор. Устните й издадоха безмълвен стон. Спомняше си как всеки път Бенджамин я караше да бъде тиха... сякаш криеше това, което правеше с нея.- Нямам къде да отида. Трябва да ме защитиш... иначе, ще разкажа всичко на целия свят!

Тялото й се сгърчи недоволно, а дъхът й сякаш спря за секунди. Защо... защо й отнемаше това непознато усещане, толкова прекрасно, че й се искаше да продължи безкрайно, да достигне все пак до своя край и да й даде онова, от което бе имала нужда толкова дълго време. Удоволствие, което само бе могла да си представя, но не и да изпитва. Ръцете й се вмъкнаха под плата на горната му дреха. Пръстите й докоснаха кожата му на голо... бяха толкова парещи, леко влажни, сякаш дланите й се бяха изпотили от цялото дразнещо удоволствие... както по челото й бяха избили едни съвсем малки капчици от усилието, което полагаше да остане съсредоточена, загледана в очите му и слушаща всяка една негова дума. Но нима беше възможно това до сега, когато тялото й гореше под ласките му.
Ноктите й се забиха недоволно в плътта му, одирайки стегнатия му корем. Усещаше прекрасния релеф там. Начина, по който самият той потръпва. Затвори за миг очи и си пое дълбоко дъх, за да успокои напиращото желание за повече. Имаше чувството, че потъва в синьото на ирисите му, сякаш я поглъщаха и искаха нещо повече от това да я убият. Нямаше да я убие... знаеше го. Знаеше, че ще остане жива.
-Няма да ме убиеш... защото... ме искаш.- бавно изрече Зоя и се подсмихна, но сведе леко засрамения си поглед.- Няма значение, че ще ме търси, от теб не може да ме вземе... няма да позволиш на някой да ти отнеме трофея, нали?

Щеше ли да бъде наистина свободна с него? Или щеше да робува отново? Но този път сякаш беше роб на собствените си желания. Желанието да получи ласката на истински мъж, който знаеше как да докосва и да доставя удоволствие, а не просто на човек, търсещ своето, без да отдава. Желанието да не е просто някой мъж, а да бъде Майкъл. Защото нима не си го бе представяла в някои вечери, когато беше била почти четири години по- млада? Но си го представяше като спасител. Спасителя на една тинейджърка, а след това споменът започна да избледнява, ала понякога се случваше да си спомня колко силен изглеждаше тогава, да си представя именно моментите като този. Представяше си как би я докосвал и в момента се оказваше приятно изненадана, че беше надминавал и най- смелите й мечти.
Също така беше и разочарована от себе си, че падаше толкова лесно в клопката на този мъж. На Майкъл... или Даниел. Нямаше значение името.
-Не...- стисна зъби Зоя, за да не изстене и издаде слабостта си в този момент.- Не... не дойдох да търся нов затвор!
Недоволно придърпа лицето му към своето и захапа долната му устна настоятелно и силно.

-Моля те... моля те.- зашепна първата молба, а втората излезе повече като висок стон от устните й, отколкото като нормални думи. По- дяволите. Чувстваше се ужасно немощна в ръцете му в момента. Той я караше.... караше я да изглежда слаба, каквато може би всъщност беше в този момент в ръцете му. Дори сама не знаеше за какво го моли. Сякаш беше чакала точно това... да проникне в нея с пръстите си. Да усети нещо в нагорещените си, възбудени дълбини. Сърцевината й приемаше пръстите му толкова добре, притискаше се към тях, искаща да ги задържи за по- дълго вътре, а таза й се надигна, карайки пръстите му да проникнат в нея, колкото дълбоко можеха; притисна се в същото време и към слабините му.
-М-... Даниел.- поправи се в последния момент Зоя. Крачето й се издигна между неговите, галещо вътрешната страна на бедрата му, свиваше се гъвкаво и се притискаше към члена му, но не неприятно и болезнено, а напротив- грижливо, нежно и възбуждащо.- Да... да... ще. го. направя.- измъчена от силната възбуда в тялото си, Зоя не можеше дори да му противоречи.
Преобърна го под себе си, а това означаваше едно силно тупване на пода, върху мекия килим, от което сигурно болеше, но Зоя предвидливо обви ръцете си около врата му и не позволи на главата му да се удари долу. В този момент имаше пълната свобода да се отдръпне. Разумът й крещеше да го направи и да се свие в другия край на помещението, дори да се опита да избяга, но тялото й не помръдваше дори със сантиметър.