Allison Hanington

Име :
Алисън Ханингтон

Години :
25

Аз съм;
Наемен убиец


Характер;

Странна. Ексцентрична. Ако някой я нарече луда, откачена, няма да е много далеч от истината. Но, преди всичко, Алисън е боец. Горделивостта и инатът й не й позволяват да се отказва лесно и едва ли съществува каквато и да е висша сила, която може да застане на пътя й, щом си е навила на пръста да направи нещо. Обаче едно трябва да й се признае – винаги има план. Просто е невъзможно да бъде изненадана, но пък ако се случи невъзможното, започва да мисли в движение и са редки случаите, в които не се е измъквала от лапите на властта. Притежава змийско търпение и плашещо хладнокръвие, дори в екстремни ситуации. Никога не се обижда, което понякога много дразни тези, които се опитват да я изкарат извън релси. Но има едно слабо място, чрез което с малко повече усилия успешно може да бъде манипулирана; и това е гордостта й. Само й кажи, че не може да направи нещо, дръпни се настрани и просто гледай. Понякога се случва да се ядоса и когато това стане, помита всичко по пътя си, дори и по принцип да не е такъв човек. Всъщност е крайно саркастична и цинична персона. Използва повече сарказъм, отколкото хумор, и след един разговор с нея, тотално може да преобърне представите ти за жените.




История;
- Е, на колко я оценяваш? – попита ниско, бързо.

Очите на Реми я фиксираха със сериозност, способна да закотви кораб. Али пък го гледаше въпросително, очакваща да определи цифра за този артикул. След няколко дълги секунди мълчание, той вдигна вазата на нивото на очите си и внимателно я огледа.

- Древен порцелан – констатира. – Съдейки по гравюрите – края на тринайсети век. Което я прави на... осемстотин-деветстотин години. – свали вазата, която тъмнокоската бе задигнала от музея, и я погледна в очите. – Не искаш да го правиш, Али. Все още можеш да живееш нормално.

Приведе се напред, доближавайки лице до неговото.

- Аз съм никоя – каза ниско с тон, по твърд от пода под краката ѝ. Мъжът отклони поглед. – Нямам минало, нямам име, изобщо не знам коя съм. Как очакваш да мога да живея нормално?

Той не ѝ отговори. Нямаше и с какво. Защото зеленоокото момиче действително нямаше минало или поне не такова, което да си спомня. Първите двадесет и три години от живота ѝ се губеха. Не си ги спомняше. Това огромно мастилен петно, капнало върху страницата на живота й, беше нейното проклятие. Преди три години се бяше събудила в една изоставена къща в края на града, без никаква представа как се е озовала на това място... Но не това беше най-лошото.

Изобщо си нямаше и на представа коя, по дяволите, е. Не можеше да си спомни името си, миналото си, живота си, нищо, абсолютно нищо. Всеки път, когато се опитваше, сякаш се блъскаше в тухлена стена и резултатът бе никакъв. Името, което сега притежава, си го измислих сама, а приблизителната дата на раждане – благодарение на един лекар... Да, правилно, нямаше рожден ден, затова изчисляваше приблизителната си възраст с всяко настъпване на новата година.

Жалка картинка.

Беше ужасно да е в неведение за себе си. Макар, че имаше няколко неща, за които разбра впоследствие и които я караха да се замисля какъв живот е водела преди. Факти, като този, че владееше перфектно четири езика; като този, че без усилие можеше да поваля на земята десет пъти по-тежък от нея човек, посредством различни бойни техники, които междувременно владееше като рефлекси; като този, че имаше обширни познания по психология и...

О, щях да забравя. Откакто се събуди през онзи октомври преди три години, постоянно я преследваше числото 7. Не знаеше какво значеше то, но така бе обсебило ума й, че не бе спала с дни, опитвайки се да разгадае значението му... Дори го имаше татуирано на глезена си, което не й помагаше особено.

- Не знам коя съм. Може да съм всеки. Нямам минало, нямам име, хипотетически не съществувам. Така че, няма какво да губя посредством нещата с които съм се захванала Реми.

... Бяше абсолютно свободна.